Дневник-разходките на Сесили Уотсън

Бях решила да се разходя, макар студения вятър да брулеше клоните на дърветата наоколо слънцето весело хвърляше лъчите си по обширните поляни на Академия Бобатон. Излегнах се на поляната оставяйки слънцето топло да гали лицето ми, а вятъра да ръзрошва придобилата ми в момента кафяв цвят коса. Това ме навежда на мисълта за тази дарба която имам. Кога подяволите ще се науча да я ползвам когато аз си реша?! Така де не е много приятно от хубавия червен цвят изведнъж да стане руса, а очите ми сини, предпочитам да си седят зелени. Макар че е доста яко и плшешщо когато някой ме ядоса косата ми да стане черна, а очите ми червени. Охх както и да е да се върнем на хубавата ми почивчица. Ооо подяволите от къде се изсипа този дъжд пък сега...
Станах от тревата и се затичах към замъка скривайки се от внезапния дъжд. Макар вътрешно да ми се искаше да му се наслъдя, но това сега не бе възможно, така де ще съсипя униформата.

За днешната ми традиционна разходка слънцето обливаше всичко в светлина, нямаше облаци, които да донесат като вчерашния пороен дъжд. Както обикновенно се излегнах на поляната, зелената трева бе влажна. Затворих очи и оставих топлите лъчи на слънцето да играят по лицето ми галейки ме приятно. Определено бях притеснена, днес една от директорките ме помоли да говоря с нея по-късно, нямах представа за какво става въпрос и бях облята от нервност. Косата ми бе придобила тревожния сивкав оттенък, а не бонбонено розовия с който се събудих тази сутрин. Тревожих се и за домашното си по Астронимия трябваше да напиша нещо, но си нямах на идея какво, за това станах рязко от земята и с бърза стъпка се отправих към библиотеката за малко информация...

Обичам това място, най-вече в дни като отзи. Невероятното слънце отново грееше силно и топло, дори неприятно. Затова се излегнах под дебелата сянка на едно дърво и се загледах в реката пред мен. Мисля си, тук ми харесва, вече имам приятелки, естествено наруших и правилата вече, има тонове вкусна храна, всичко е обзаведено с вкус и е луксозно. Е жалко, че няма и момчета, щеше да е забавно ако има, ох липсва ми мама и сестра ми. Чудя се къде е Опал, не съм я виждала от 2 дни притеснявам се за нея, макар че посления път я нямаше три дни и я намерих в кухнята, много я разглезиха, хранят е с какви ли не вкусотии, обаче си мисля че е бременна, дали има мъжки котаци тук, не съм разпитвала момичетата. Леле ума ми пак взе да прескача от тема на тема. Ау да харесвам директорките, а и уроците са много интересни. За какво говорих, да де мислих...няма значение, много съм разсеяна, това е от хубавото време, слънцето ми размекна мозъка, чудих се защо ли косата ми е станала отново бонбонена, сигурно е защото съм...щастлива. Ох това слънце ще ме стопи, а и тази униформа нещо не ми е удобна в момента, бих предпочела да си сложа мъгълската оранжева роклича и джапанките. Мисля че почивката ми свърши, или по точно мисля да продължи в залата докато си хапвам нещо сладко, надявам се шоколада да не ми се лепне на краката и дупето...кого залъгвам точно там ще се лепне. Както и да е, отивам да си хапна, ама аз съм луда на кого го казвам като си го мисля...въх...

Бавно и внимателно с Розали стигнахме до моята любима полянка. Седнахме на земята и аз я погледнах внимателно. Очите и бяха изпълнени с уплаха, красивото място сякаш бе невидимо за нея. Не се сдържах и я прегърнах, трябваше да знае, че съм по спокойна след снищи.
Когато я пуснах отново погледнах дълбоките и очи.
- Какво става с теб? - попитах внимателно с трепкащ глас...

Секунда - две след като ми разказа за нея не смеех да кажа нищо, лицето ми застинало и учудено. Гледах право в очите и, нямах представа какво да кажа, знаех единстевно, че не се страхувам от нея и няма да я изпоставя. Събрах сили и зададох въпрос, който мисля, че ще и е тежък....
- Как протича трансформацията, в какво се състои? В какво се превръщаш? - избълвах останала без дъх, нямах представа точно каква става, но жадно исках да разбера. Погледа ми отново се закова на дълбоките й и искрени очи....

- Леле... - единствено това се отрони от устата ми, е определено не беше отговора, който искаше да чуе, защото вдугна вежди след реакцията ми, затова побързах да довърша.
- Ами това е ужасно...всичко ли помните, ама абсолютно всичко? - попитах аз.
Роуз кимна.
Не знаех какво да кажа, по дяволите дори не знаех какво да мисля, това е нещо ужасно и нямам представа как тя издържа на всичко това. Макар да знаех отговора реших да попитам предпазливо.
- Има ли начин да се спре?

- Леле, това, това е...страхотно... - ахнах аз, а тя свъси вежди, засмях се горчиво и продължих. - Не, знам, че е ужасно, е всъщност не знам, но го вижадм в очите ти, не ти харесва и предпочиташ да го няма. - довърших аз, Роуз кимна леко.
Замълчахме. Беше неловко чуваше се даже тишината, е не знам дали има начин да се чуе тишината, но мълчанието беше тягосно. Замислих се, колко ли тежък бе живота на Роузи, а е едва на 11 години, чудя се какво ли още и предстои...не занм, но със сигурност знам едно, след всичко което стана снощи, след всичко което ми разказа я чувствам по-близка и знам че ще съм до нея в трудните и моменти, макар че като се замисля с дарбата си лесно може да ме обеди да не се доближавам до нея, но не мисля че ще го направи, трябва и помощ за да премине през трудните си моменти и аз ще и я дам до колкото ми е възможно. Мълчанието стана дразнещо, вдигнах поглед към лицето и, тя се бе загледала тревожно към реката пред нас.
- Хей, кажи ми какво си мисля? - естествено не мога без да кажа някоя глупост, тя обърна рязко глава към мен с въпросителна гримаса, аз се замях и заклатих глава.
- Съжелявам, трябваше да прекратя мълчанието... -казах аз.
Тя се усмихна...

Засмях се на думите и, така де беше права, за това какво мисля за способностите им, но можеше да бъде сигурна, че никога няма да избягам с крясъци.ю
- Роу? - повиках я аз, от смеха ми бе минала около минута.
- Мхм... - тя се обърна към мен...чакайки ме.
Макар да си мисля, че вече знае какво си мисля, реших че да и го кажа е по правилно.
- Макар да си мисля, че знаеш какво си мисля...- започнах аз, а тя кимна и се засмя тихо, аз продължих. - искам да знаеш, че никога, ама никога, няма да избягам с крясъци от теб, сега може да ме помислиш за някоя лигла, но те чувствам като истинска приятелка на която мога да се доверя... - казах аз, е определено звуча лигаво, е нищо. Минутка мълчание.
- Хайде да хапен, искаш ли? - попитах я аз...