Разходки

За любителите на приключения - разхождайте се на воля! Само не се отдалечавайте много и непременно споделете,ако видите нещо интересно!

Навлязох навътре в Гората на сенките. Знаех, че ми е забранено, но трябваше да видя откъде идват тези чудновати песни. Музиката се осилваше - бях в правилната посока. Разрових се в храстите, откъдето се чуваше красивата мелодия и видях една арфа, но никой не свиреше на нея. Стана ми странно - но как така? Не бях виждала подобно нещо. Не устоях на песента. Грабнах арфата и забързах към Бобатон. Но в този миг... дочу се вой на вълци. О не! Та те са триглави! Хвърлих арфата и уплашена до смърт отидох в кабинета на директорките.

В момента нарушавам хиляди правила, късен час, Гората на сенките, а да и съм по розова пижама на котенца. Но беше мъчително да гледам невероятната пълна луна надвиснала над гората. През деня също беше красиво, величествено, обгърнатите в гъста мъгла дървета, надвисналите сиви облаци и невероятните лъчи светлина, които се прецеждаха между клоните. Боже защо не дойда през деня, точно сега ли реших, че е време за разходка?! Е вече съм бая на вътре така че ще продължа, може да видя еднорог, леле мечтата ми е да видя еднорог. Чакай...всъщност няма кой да чака сама съм,...май чувам стъпки, пукане на сухи листа и клонки.
- К-кой е там? - попита треперещ женски глас.
Ооо не това вече става страшно. Моля те, дано не е някоя учителка, моля, моля, моля.
- К-кой е? - попита отново същия глас.
- Амм, някой, ти кой си? - моя звучи някак пискливо, ух доно поне съм успокоила момичето, че не е някое животно. Макар да спадам към групата животни, ако има безмозъчни то аз съм в тази група. Ух добре ще видя кой е...

О.. Сесили, това си ти аз съм Деми дойдох да се поразтъпча, да се разсея от... от едно нещо

Заля ме облекчение когато видях пред мен Деми, една от новите ми съученички.
- Хей Деми, леле радвам се, че не е някое животно! - засмях се тихо.
След секунди се чу ново шумолене и към на се присъедини Роуз.
- О, Роузи, ами аз бях се загледала от прозореца към гората, плени ме глетката и реших, че трябва да се разходя тук, не издържах. Дори не се преобляках! - засмях се и прокарах ръка през картинката на бяло коте изобразено върху пижамата, момичетата се засмяха.
- Леле, Роу цялата си израна, ти какво данеби нарочно да минаваш през ниските клони?! - погледнах я шокирано и притеснено. На едната и ръка имаше голяма драскотина, изглеждаше доста дълбока.
- Боли ли? - попитах я с треперещ глас сочейки раната. Мразя хората да се нараняват, най-вече тези, които са ми приятелки, имам чувството, че ще заплача...

-Успокой се,добре съм!-погледнах пренебрежително към раната на ръката си.-В Лил и по-лоши неща са се случвали...Досега бях на една поляна...Елате с мен!Трябва да я видите...-посочих към гората и ги погледнах въпросително.

- Супер, хайде да вървим! - казах аз радостно. Е нищо, че съм по пижама предполагам няма да ни води на много обитавано място, макар че тук гъмжи от всякакви животни, леле може да видя еднорог, не се сдържам ще я питам.
- Ей Роуз, ще имам ли късмет на тази твоя полянка да видя еднорог? - гласа ми звучеше пискливо, но това е от нетърпение...

- О БОЖЕ МОЙ, ЕДНОРОГ...- изкрещях аз, за щастие Розали реагира бързо и сложи ръка пред устата ми.
- Тихо Сесили, ще го изплашиш! - подшушна тя.
Аз кимнах и тя махна ръката си и под нея се разкри широката ми усмивка. Мечтата ми се сбъдна, пред мен седи най-прекрасното създание на света. Еднорог, величествен и красив огрят от лунната светлина. Невероятното същество седеше изправено и леко потропваше. Седяхме 20 минути забили поглед в него когато аз събрах сила и казах.
- Дали можем да, да го погалим? - гласът ми трепереше от вълнение. Бях чувала, че еднорога позволява само на момичета да го докоснат, но не съм сигурна, трябва после да попитам някоя от учителките...

Беше невероятно, усещането на меката му грива беше страхотно. Най-накрая се доближих до това невероятно създание от мечтите ми. Усетих обаче, че нещо притеснява Розали, тя често вдигаше поглед към пълната луна, а после го заби в земята притеснено.
- Роуз... - плахо заговорих аз. - ...добре ли си, какво ти е? Мога ли с нещо да помогна? - обстрелвах я с въпроси иска ми се да е добре, не ми харесва стрестнато - притеснения и поглед. Погледнах я в очите и зачаках притеснено отговора и....

- Розали, Розали... - започнах да викам истерично при което еднорога се изплаши и побягна, но сега не ми пука за него, по важното беше да помогна на Розали, тя ми е приятелка и няма да я оставя сама каквата и трансформация да се получава. - Роуз чуй ме никаде няма да ходиш сама, хайде ела в съзнание... - започнах леко да я удрям по бузата, защото загубваше съзнание. Опрях я изцяло на мен и я задърпах далеч от лунната светлина, трябваше да и помогна и нямаше да я изоставя, приятелите не правят така, може да се познаваме от скоро, но все пак ми е близка. Издърпах я далеч от полянката и я оставих под едно дърво, като я сложих да се облегне на него.
- Роузи, чуй ме...хайде кажи нещо, добре ли си? - гласът ми бе пропит от притеснение, а очите ми плувнаха в сълзи...

- Добре, хайде спокойно, не се напрягай да вървиш. Опри се на мен, аз съм тук ще ти помогна. - заговорих и мило стараейки се да не ми трепка гласа заради напиращите ми сълзи и хрипове. Трябваше бързо да я заведа до болничното крило и да се постарая да седи будна до тогава.
Преметнах едната и ръка през врата си, а с едната моя я хванах през кръста за повече опора. Тръгнахме по пътечка водеща до края на гората или поне се надявах да води до там, премахвах клоните по пътя за да не ни донесат повече забавяне или други рани, защото аз вече бях получила една на челот. От него чак до бузата ми се стичаше струйка кръв, ако не сега нямаше кога друг път да ни накажат, но нито наказанието, нито раната на главата ми не беше важно, сега възможно най-бързо трябваше да заведа приятелката си до лечебницата. Поглеждах я от време на време и и удрах лек шамар за да я държа будна.
- Сесили, г-говори ми, за-а да-а м-ме дър-ржиш буд-дн-а...- заговори тихо Розали с немощен глас, но бързо я прекъснах.
- Шшшш, не де напрягай...-гласът ми трепереше неудържимо, не успях да сдържа сълзите си и те се стекоха по бузите ми, трябваше да и говоря. - ... Когато бях малка...

П.П. Роуз пиши направо в Болничното крило...